Основната концепция на капковото напояване, а именно- малко количество вода да бъде доставено на правилното място, е намирала приложение от древни времена. Още преди векове фермерите са открили ефективен метод за напояване в пустинните области с минимално количество вода. Те използвали глинени делви, които заравяли в близост до корените на растенията и периодично пълнели с вода. По този начин се е създавал влажен „джоб” в близост до кореновата система на растението, тъй като водата бавно се просмуквала през стените на делвите в почвата.
Историята на съвременното капково напояване датира от 1866 г., когато в Афганистан, макар и с минимален успех , започват да използват глинени тръби с идеята да се създаде цялостна капкова напоителна система.
В Германия през 1920 е създадена система за напояване възоснова на перфорирана тръба, а през 1936 в Мичиганския университет експериментират с маркуч, изработен от пореста материя. Проблемът, който винаги излизал на преден план, е, че малките дупчици, чиято основна роля била да погасяват свободния воден напор на водата и регулират дебита след известна употреба просто се запушвали поради наличието на дребни песъчинки и механични примеси във водата.
Първите по-сериозни успехи в микронапояването се реализират през 50-те години на миналия век. Това става възможно благодарение на напредъка, който учените постигат в областта на пластмасите. Въпреки всичко най-големият пробив в усъвършенстването на капковата технологията идва през 1959 г. от една разработка на пенсионирания служител на British Water Agency – Symcha Blass. Той успява да преодолее проблема със запушването, като за целта вместо малки дупчици, използва каналче с по-голямо сечение, но оформено под формата на дълъг лабиринт.
По този начин се създава необходимото съпротивление за водния поток, което регулира дебита на водата, а малките турболенции в лабиринта предотвратяват отлагането на различни замърсители и запушването на капкообразувателите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар